Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.09 00:10 - Албания
Автор: didapavlova Категория: Туризъм   
Прочетен: 2224 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 01.09 00:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Шести и седми ден

Албанска афера с елементи на екшън - криминале  

 

Поредно утро в Котор, Черна гора, но този път всичко е малко по-различно, стегнали сме си багажа, пием по чаша кафе и се готвим за път. Навън отново вали, но този път е по-сериозно от предишния ден. Нас, обаче, това не ни притеснява. По план трябва да се върнем обратно в Албания. Да я прекосим почти цялата и да се установим за няколко дни в градчето Ксамил, разположено на така наречена Албанска ривиера. Запазваме си студио в първата попаднала ни оферта от Букинг, качваме се в колата и тръгваме.

 

Това са плановете ни, но дали ще се осъществят?! 

Иначе съвсем не ни се тръгва от Котор, но все пак сме на екскурзия и е добре да видим повече места. А времето ту вали, ту спира и като цяло си е смръщено и студено. Не след дълго вече сме на Черногорско - Албанската граница.

Пътят към границата е изключително тесен, толкова тесен, че колите трудно се разминават, което често става предпоставка за пътни инциденти. Ние попадаме на такъв. За щастие, всичко се оправя бързо и няма сериозни последици.

 

image

 

А ето какво е положението на самата граница, където опашката от коли е доста голяма, но граничните си знаят явно работата и действат бързо. Проверяват ни почти скорострелно и ние продължаваме из страната, следвайки предварително начертания план.

 

image

 

image

 

 

 Тези тук (на снимката долу) предизвикват интереса ни. Забележете колите им - мерцедеси, разбира се. Единият мерцедес - светлосив на цвят, прави някакви номера на собственика си, който от своя страна се мъчи някак да го поправи. Скоро пристига и подкрепление, но нищо по колата не се пипа. Оглеждат, обикалят и пак нищо, накрая успяват с общи усилия да я прекарат през границата и повече не ги видяхме.

 

image

 

Следват снимки по пътя и на дъжда, който така и не спря, а се усили повече и накрая премина в буря

 

image

 

image

 

image

 

След доста часове в пътуване се отделяме от главния широк път и потегляме по един, който сякаш цепи планината, а от там и небето. Поглеждам през прозореца, а навън все едно минаваме над облаците, над дъжда и си носим слънцето и топлината с нас.

image

 

image

 

image

 

image

 

image

 

image

 

image

Пред нас, освен кравите, се движи и един благоевградски автобус. Явно ще има и други българи тук.

 

Ето и първото нещо, което виждам непосредствено преди влизането ни в Ксамил:

image

 

image

 

Времето се оправя и слънцето се мъчи да напича, нищо че вече е следобед. Поглеждам километража. Оказва се, че някакви си 450 километра сме ги пътували  около 8 часа или както Сашо се изрази: "Ако някой ме попита сега какво мисля, ще му отговоря, че Албания е най-голямата държава". Историята на нашите не малко на брой пътувания не познава такъв странен преход - уж малко изминати километри, а за много часове.

image

 

И ето ни в Ксамил.  Много интересно място, разположено в непосредствена близост до границата с Гърция. Състои от континентална част и няколко (мисля три) малки острова. Из туристическите реклами се пише за тюркоазените води в района, които наистина се оказват такива. Гръцкият остров Корфу е срещу Ксамил, а до там има фериботна линия. Наблизо е и древния град Бутринт - част от списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство, който имаме идея да посетим по-нататък, та нали идеята ни е да останем тук 3-4 дни?!

 

 Сравнително лесно откриваме мястото, където сме запазили студио, а то е Вила Хамза . Там вече ни очакват и посрещат. Прави ни впечатление, че не разбират английски и комуникацията ни е трудна, но за сметка на това, бързо ни настаняват в едно прекрасно бяло и чисто студио, в което си има всичко необходимо за едно приятно няколкодневно пребиваване. Децата са особено щастливи, че ще спят на двуетажно легло, а на мен всичко ми харесва, вероятно защото все още не знам какво ме очаква...

 

image

 

image

 

 

image

 

 Който от Вас е чел вече предишните ми разкази е наясно какво следва. Хвърляме багажа и тръгваме на оглед - къде се намираме, какво може да се прави тук и къде да се отиде.


Първите ми впечатления от Ксамил са, че това всъщност е едно малко градче от типа на нашите Царево, Ахтопол, Синеморец. Пълно е с новостроящи се сгради. Всички, обаче, са ниско строителство и от типа семейни хотели. Вижда се, че почти навсякъде нещо се работи - подготвят се за сезона хората.

 

 

image

 

image

До тази къща се натъкваме на импровизиран пазар за маратонки. Много интересно! Тези хора данъчни нямат ли?!

 

image

 

image


Съвсем скоро се озоваваме в центъра на градчето - едно площадче, около което са подредени супермаркет, магазин за сувенири, заведения за хранене и нещо като офис, изпълняващ функциите на поща, чейндж бюро и някакви други неща, които не разбрах точно какви са. Работното време на това последното (не знам как да го нарека) явно е на приключване, защото момчето отвътре нервно потропва и се чуди как по-бързо да се отърве от туристите, които непрекъснато го тормозят с разни въпроси. Е, и ние се присламчваме. Не за друго, ами да проверим какво става. От разговорите между другите хора и нервното момче разбираме, че в момента не обменя валута, но по принцип курса е 124 леки за 1 евро.

Ние, разбира се, пак сме само с евро в брой и с дебитни карти. В супермаркета е ясно, че ще можем да си напазаруваме, но по заведенията не знаем как ще стане номера с плащането.

Решаваме, че после ще го мислим, а сега ще отидем до плажа, който се оказва съвсем близо до импровизирания център на Ксамил. Хващаме първата насрещна уличка, която се спуска някъде надолу и скоро се озоваваме на градския плаж, пращящ по шевовете от чадъри и шезлонги.

 

image

 

image

 

image

 

image

 

Бързичко оглеждаме и оценяме обстановката и решаваме, че е време за вечеря. 

Още със слизането си към плажа аз си набелязвам едно заведение, чиято рекламна табела се вижда на първата снимка малко по-горе в разказа. Ако не се лъжа името на заведението бе "Island". Избираме маса и сядаме. Поръчваме си кой каквото му душа иска и в този момент сякаш някой щраква с пръсти и празното до този момент заведение започва да се пълни с хора - много, прииждащи на талази. Явно, че е вървежно ресторантчето, но и чакането ни май ще е голямо. Както и да е. Почакваме си доволно за храната, но поне салата има, и местен алкохол, та работата тръгва добре. 

 

image

 

image

 

След обилно и дълго похапване идва ред да платим. Предварително сме питали може ли да се плаща в евро, та сега сме спокойни. Няма да ви казвам какво е учудването на всички ни като виждаме сметката - за цялото ядене на четиричленното ни семейство ни искат малко повече от 30 евро. Естествено, доволни сме. Плащаме си и си тръгваме към хотела. Време е за сън.



На следващия ден Сашо става рано сутринта и отива за риба, да огледа и тук района. Скоро, обаче, се връща разочарован - нямало наоколо свободен достъп до морето, всичко било заето с шезлонги и чадъри. А мислехме, че идваме на диво, пусто и спокойно място. Е, не се оказва такова.

Ясно е, че риба няма да се лови, ами да събуждаме децата и да тръгваме нанякъде. Мисията се оказва трудна, но все пак възможна и след около 30 - 40 минути всички вече сме в колата и потегляме към Саранда (Саранде) - близък град, известен като неофициалната столица на албанската ревиера. Но си оставаме само с искането за разходка. Оказва се, че по това време на деня - около 10 часа сутринта, в Саранда кипи живот. Навсякъде преминават хора, колела, автомобили и автобуси. Място за паркиране няма, а хотелите наоколо скриват прекрасната гледка към морето. Всеки хотел си има собствен плаж, а място за свободно или, така да го нарека, нехотелско плажуване не се вижда наоколо. Смятайте колко е зле положението щом Сашо, който в такива ситуации се справя безупречно, сам се отказва да продължи да се върти из така популярния курорт в търсене на паркомясто. Снимки не успявам да направя, но и аз вече нямам търпение да се измъкна от лудницата наоколо.

Връщаме се отново в Ксамил и решаваме, че днес не ни остава друго освен да плажуваме. Прибираме се до студиото си, за да се приготвим. Аз вземам плажната чанта, хавлиите, банските и отпрашваме към морето. Сутринта, докато е търсел място за риболов, Сашо е набелязал едно място - прекрасен плаж с чист пясък и чиста вода, с паркинг, два шезлонга и чадър за цял ден за 3 евро и най-важното безплатен wi-fi. Това последното ми е жизнено важно, та съм особено щастлива, че съм точно тук - на плаж Paradise.

 

image

 

image

 

image

 

 

image

Този човек, през цялото време обикаля по плажа наоколо и почиства плажната ивица от водорасли.

След доста приятното плажче отиваме да похапнем. Намираме едно заведение за бързо хранене, което ни привлича с интериора си, а и храната, която се предлага се оказа доста вкусна.  След обилния обяд отиваме до близкия супермаркет да си купим някои неща, от които имаме нужда. Аз, на свой ред, си купувам едно магнитче за спомен (така правя на всички места, където сме били). Решаваме, че е станало време да се приберем и да си починем, а вечерта ще измислим къде и как да прекараме.

 

Още с връщането си в студиото с изненада установявам, че при отключването на вратата, ми се налага да превъртя ключа два пъти. Не че не заключвам всички врати, до които се докосна така, но за тази много добре помня, че завъртях ключа само веднъж на излизане. Тук последва кратка размяна на реплики между мен и Сашо:

 Аз: Странно, колко пъти е заключена тази врата?!

Той с назидателен тон: Ами колкото пъти си я заключила!

Аз: Аз много добре помня, че заключих веднъж. Някой е влизал тук.

Той: Чистили са вероятно.

 

 

Тук спираме с разследването, макар че на мен ми се струва някак странно да чистят студиото, при условие, че в него са ни оставили всичко  необходимо, за да можем да се оправяме сами, а и не виждам следи от подобна дейност, но нищо. Оставям нещата така. Поне засега.


Забравяме за случката и започваме да си действаме по задачите - домочадието се къпе, аз простирам мокрите хавлии и оправям плажната чанта. Изваждам всичко от нея и старателно я изтърсвам от пясъка. След това още по - старателно я оставям в близост до леглото на децата, за да мога след няколко часа отново да прибера хавлиите в нея. Междувременно решавам  да подредя вътре още няколко неща, които ще ми потрябват за следващото плажуване - книга, очила, шапки, слънцезащитен продукт и разни други дреболии.

 

Сега тези, които ме четат, съм сигурна, че си казват - тази какво ни баламосва и занимава с нейната чанта! Женска работа - чанта, та чанта, бански, хавлии, тра-ла-ла. Само че и аз като А.Чехов, понеже знам, че

"ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението" съм с напълно ясна представа защо ви разказвам всичко това. Е, моята пушка (чанта) не се появява още в първо действие, но със сигурност ще изгърми яко само след малко...

 

 И ето, че идва и моят ред да се изкъпя. След всички придружаващи къпането процедури - пране на бански, чехли и други подобни вече съм готова за следобеден сън. Преди да полегна и да си почина, обаче, се сещам, че нещо съм забравила. Отварям несесера с гримовете си, защото преди да тръгна към плажа оставих в него нещо много ценно за мен  - едно колие с лика на Богородица, с което почти никога не се разделям, а и е подарък от родителите ми. Е да де, ама този път го свалих и аз не знам защо, вероятно, за да не го загубя някъде по плажа. Та същото това колие сега липсваше сред нещата ми. Оставам ококорена от изненада. Изсипвам всичко на леглото до мен, но колие не виждам. Казвам на Сашо, а той ме пита дали съм сигурна, че е било там. Естествено, че съм сигурна! Та той самият знае колко подредена, стриктна и паметлива съм по принцип, на моменти чак до издребняване. Нали още помня дума по дума какво ми е казал преди десет, че и двадесет години и не пропускам да му го припомня, когато се налага и когато съм хапливо настроена?! 

Оказва се, че са ме окрали и не кой да е, а някой от хотела, някой, който разполага с ключ... Сега вече и на двамата ни става ясно защо вратата бе заключена два пъти. Аз се оглеждам наоколо и виждам плика, в който държа другите си дрънкулки и който също не е така, както си го бях оставила сутринта. Като всяка жена имам близо стотина колиета, гривни и пръстени, и си ги нося с мен - не за друго, но ей така, ако ми се прииска да се накича с нещо, а и оказва се, за да има хората какво да си откраднат, ако решат. От тях, обаче, не липсва нищо, а и как да липсва - те не са златни, а най-обикновени. Явно крадецът добре знае какво да пипа.

Сега вече поглеждам отчаяно Сашо, защото осъзнавам, че няма как да докажа, че за няколкото часа, в които бяхме на плажа, колието е взето от стаята ни. Само че той не е на моето мнение и съвсем няма намерение да остави нещата така. Ясно ми е, че ей сега вече ще се гърми и ще се вдига яко пушилка. След секунди той изхвърча навън, а след още малко се връща при мен, водейки собственичката на хотела и едно момиче, което така и не разбрах дали беше дъщеря й или камериерка, работеща тук. Та започва се с едни обяснения на албанско - английски, чудения, охкания, но добре разбират защо Сашо ги води в стаята ни и че със сигурност няма да остави нещата така. Настоява да викнат полиция и преводач. И докато се обясняваме и чакаме собственичката да извика полицаите, девойчето се изнася от стаята ни тихомълком. В един момент аз оставам сама с децата и така и не разбирам къде изчезват всички. След още малко време девойчето отново идва при мен и започва да се върти и да ме разпитва разни неща, оглежда стаята и децата. Сочи им да си проверят в чантите (странно защо пък в техните) и тогава аз просто, но с категоричен тон и на такъв английски, който тя чудесно разбра и обяснявам, че си чакам синджира от нея, след пет минути. Скръствам ръце и сядам срещу нея. В този момент дочувам глъч и отвън. Общо-взето панаирът тече на два фронта - долу на двора, между Сашо и собствениците и горе в стаята - между мен и девойката. В един момент излизам на терасата, за да видя да не става нещо по-сериозно и връщайки се виждам как момичето се шмугва през вратата и изчезва. В същото време чувам, че Златина нещо ми вика и се надвесва над чантата - онази плажната, за която разказвах по-горе и която така старателно изтърсвах от пясъка, подреждах и внимателно оставих до леглото на децата - разкопчана. Тогава вече разбирам какво говори детето - "Мамо, тя го пусна в чантата, ето го!" и виждам как го изважда от  върха на чантата, дори не бе пуснат вътре в нея, а ей така подхвърлен. Ей, причернява ми от наглостта на албанчето! Излизам навън и почти изкрещявам на Сашо какво се случи току-що. Той през това време успява да вземе остатъка от парите за нощувките, които сме предплатили и идва при нас. Не си спомням да ми се е налагало са събирам багаж за толкова кратко време, но все пак го правя. Децата се включват дейно и като на магия за минути всичко е прибрано, нищо не е забравено (както се оказа после), а Сашо вече товари всичко в багажника.

Качваме се в колата все още неосъзнаващи всичко, което ни се случва. Поглеждам часовника си - 18 часа е. Накъде? Аз не знам, не вярва и Сашо да знае. Но е сигурно, че тук няма да останем. И не само, че не оставаме в този хотел, ами решаваме, че ще напуснем града Ксамил и самата държава Албания. Гърция е съвсем наблизо и тръгваме натам. Вече започваме да се поокопитваме, когато чувам отзад Стоян:

 - Пък аз си помислих, че им се развикахте на тези, защото интернетът спря! После разбрах, че това е било за един синджир.

Успява да ни разсмее детето, признавам му го. А синджирът вече си е на врата ми и аз започвам да се поуспокоявам от целия екшън, който ни се случи.

Стигаме до една от забележителностите на албанците - Националния парк "Бутринт" с едноименното средновековно селище. Виждаме отново тълпа от китайски туристи и явно, че мястото си заслужава да бъде видяно, но аз вече нямам желание да гледам нищо албанско и искам да продължим напред.

А напред е ... едно нещо. Нещо като бетонен сал, на който могат да се поберат две коли. За пешеходците е монтирана пейка с чадър над нея, да си поседнат, ако са изморени или окрадени, както е случаят с мен. Та този сал те прекарва на другия бряг за около пет минути и на цена от три евро.

Албански ферибот се нарича това!

 

image

 

image

 

image

 

 

image


 Преминавайки през това албанско чудо ни остава още малко път до границата с Гърция. Опашка от автомобили няма и бързо преминаваме граничния контрол. Достигаме Игуменица, а от там решаваме, че ще поемем към Метеора - място, където вече сме били веднъж и познаваме района, но искаме да го покажем и на децата. Речено - сторено. Тръгваме натам. По пътя проверяваме в booking за място за отсядане в Каламбака - градчето под Метеора. Спираме се на същия хотел, в който бяхме и преди - Коста Фамиси или нещо подобно. 

Пътят е хубав и интересен, осеян с тунели - големи, малки, всякакви. Навън отново вали и то доста, но ние като че ли не го забелязваме. По тъмно пристигаме в Каламбака. Лесно се ориентираме - хотелът е в центъра, а за наше щастие ни настаняват веднага. 21 часа е и ние отново сме гладни. Излизаме на улицата и се втурваме в първото заведение, което виждаме. Оказва се, че и тук сме били. Е, време е да отдъхнем, да похапнем и пийнем добре.

 

Наздраве!

 

image

 
http://didastravel.blogspot.com/




Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didapavlova
Категория: Туризъм
Прочетен: 23721
Постинги: 21
Коментари: 35
Гласове: 48
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031