Втори ден от нашата екскурзия. Наспиваме се бързо и ставаме рано. Все пак път ни чака, а и не сме от най-поспаливите. Аз вече съм добре тренирана в събирането и опаковането на багаж, та не ми отнема повече от няколко минути да подредя всичко по куфарите. Домочадието вече е будно, облечено и готово за тръгване. Е, закусваме, разбира се, защото много, ама много държим стомасите ни да са пълни. Иначе ставаме нервни и неспособни на какъвто и да било вид дейност. Особено някои от нас.
След малко вече сме в колата и потегляме отново. И днес ни предстои да изминем долу-горе същото разстояние като вчера и по предварителни изчисления следобед трябва да сме в Кападокия. Пътуването е леко, а според Сашо даже скучно. Прав, широк път, няма дупки, няма движение. "Голямо нямане", както обича да казва той. Аз пък от такова нямане се успокоявам и заспивам подобаващо. Децата и те не се чуват. Само радиото нарушава тишината.
Туз гьол
Пробуждам се като чувам, че Сашо нещо се оживи. Поглеждам вдясно от пътя и какво да видя?! Бяло, ама много бяло - докъдето ти стига погледа. Навигацията сочи, че сме достигнали до Соленото езеро (Туз гьол), табелите - също.
Според това, което открих из интернет Туз гьол е с дължина около 100 км и е второто по големина в Турция след езерото Ван. Въпреки своята голяма площ, то е може би най-плиткото езеро в света. Дълбоко е не повече от метър-два, а средната му дълбочина е само 60 см. Езерото обаче е най-соленото в света. Никакъв живот около него. Единственото населено място по протежението му е градчето Шерефликочхисар или нещо подобно (не знам точно как се произнася). Жителите му се изхранват от производството на сол.
По пътя има отбивка, предназначена за фотопауза. Като казвам отбивка, имам предвид едно не малко пространство с доста широк паркинг, сергии и магазини за сувенири, импровизирана баня дори. Минавайки през тях, се стига до езерото, където можеш да се понамажеш със сол. Лековита, казват, че била. Обаче си е зор да се върви по нея. Особено ако си бос. Все едно по ситни камъчета ходиш. Ето ни и нас в солта:
Дида и солта!
Тук вече приключваме със снимките. Осолили сме се, а някои дори са се изкъпали. Време е за път!
...Пътуваме си доста време вече. Следобед е. Ставаме нетърпеливи. Къде все пак е тази Кападокия?! Следим табели, навигация... още малко ни остава. Минаваме през Невшехир - един от големите градове в кападокийската долина, а това вече означава, че сме близо до Гьореме, където си запазихме хотел. Все още нищо кой знае колко впечатляващо не виждаме. Вече сме в Ючхисар - известен със своята крепост. По-късно ще я видим и снимаме, че сега бързаме за нашето място.
Ючхисар - сгради, които успях да заснема от колата:
Нищо интересно като за начало, но след минута бяхме силно изненадани. По-точно - изумени. Оказа се, че пътят е в ремонт, табели за обходен маршрут липсват, а навигацията не ще и да чуе за това. Търговците наоколо ни канят да им разгледаме магазините за сувенири. Хубаво, но сега не ни е до тях!
Сашо смело тръгва из уличките на града, а аз притаявам дъх. Тесни са и стръмни, две коли трудно се разминават. А пък ние даже не знаем къде отиваме.
Тук вече става по-добре.
Малко след това стигаме до едно отклонение от пътя. Някакви мъже работят нещо и ни дават знак с ръка накъде трябва да продължим. Позачудваме се, но явно това е пътя. Е, преценете сами...
И изведнъж, както се чудя ще стигнем ли живи и здрави (навигацията спече тотално, не е предназначена за подобен род маршрути) и ето какво се откри пред нас...
Да, точно това е, което си мислите. Цялата долина е осеяна с монументални структури, изваяни от природата, наподобяващи символа на мъжествеността. Тези феномени са сред световните куриози, известни с името Долината на любовта или Долината на фалосите. Ето и още малко снимки, след което продължаваме напред:
Ето ни вече на царския път! Гьореме, идваме!
След минути вече сме в селището. Не мога да опиша усещането от това, което виждаме около нас. Чудо! Дъхът ти спира. Думите не стигат.
Е, центърът на градчето ни връща в реалността, защото е доста отрупано с магазинчета, ресторантчета, сладкарници и всевъзможни туристически агенции, предлагащи какви ли не турове из околността. Спирам да се обяснявам, снимките показват по-добре.
Из тесните и стръмни улички обаче си е интересно. Изисква се изострено внимание и здрав автомобил. Наоколо са все камъни, а сред камъните - къщи, хотели, градини.
Изкачваме се бавно с колата нагоре. Навигацията ни води и изведнъж чувам - "Целта е достигната!" Е хубаво, но аз не виждам нищо. Само камъни и скали, а някои от тях са срутени на земята. Първата ми мисъл, споделена на глас е, че хотелът май го няма. Всъщност оказва се, че си е тук и ние сме точно на паркинга пред него. Всичко, оказва се, е трудно разбираемо за нашето градско око. Хотелът е врязан в камъка и напомня на пещера. Но то и името му е такова - Тюркоаз кейв хотел. Посрещат ни веднага, канят ни да седнем. Ние нямаме търпение да разберем какво ни очаква, а те с готовност обясняват, разказват, показват. Администраторът ни представи историята на Кападокия, на хотела, на хората тук. Предложи да се настаним и след това да разгледаме възможностите за екскурзии, които предлагат. Нямаме време. Особено аз. Искам всичко сега. Та първо резервирахме туровете, а след това всичко останало.
Спряхме се на няколко неща.
- полет с балони;
- Червен тур
- Зелен тур
А сега да видим хотела!
http://turquazcavehotel.com/en/roomssuites
Това откриваме, вдигайки завивките си:
Явно този втори ден ни се получи доста голям. Има и още за написване, но ще продължа в следващата част.